Колкото по-надълбоко навлизаш в себе си и се приближаваш до своя вътрешен център, толкова повече отпада необходимостта да следваш външен авторитет. Всички ориентири са вътре в теб и никой не може да ти даде по-добри ориентири от твоята собствена същност. Духовното израстване е всъщност едно вълнуващо и изпълнено с предизвикателства пътуване към себе си – към Необята вътре в теб! Всеки, разбира се, си има собствен път, но и човечеството като цяло си има път, който трябва да извърви. Не случайно Учителят Беинса Дуно, Джиду Кришнамурти и Ошо са любимите ми духовни Учители – тези, които в най-голяма степен са допринесли за това, което съм. Всеки от тях е станал част от моя път - от моя път към... себе си. Учителят е път за тези, които могат да се доверят изцяло на една система, което в днешно време, в днешния отворен, комуникативен и страхотно информиран свят е много трудно. Кришнамурти е другият полюс. Той е за тези, които са объркани от информационния бум, от мнoгoбройните системи и учения. Захвърляш ги всички и се доверяваш на себе си. Ошо е като мост, който ни води от Учителя към Кришнамурти. А доколкото мога да имам цялостна визия за нещата, за Пътя на човека, май всички, рано или късно, трябва да достигнем до нещата, които говори Кришнамурти. Защото, за мен, така израства не само човешкото съзнание, но и по принцип човек. Малкото дете се нуждае от опора, от доверяване. То не може да върви само. Трябва да се улови за ръката на татко или на мама и той/тя да го води. Около пубертета някъде започваме да се бунтуваме срещу родителския авторитет. Опитваме се да заявим себе си, да покажем, че имаме собствено лице, че можем да бъдем вече самостоятелни. Нещо, което се случва няколко години по-късно, когато действително ставаме самостоятелни и всеки от нас поема отговорност за собственото си съществуване. Тогава не ти е необходим уютът на външни авторитети, опеката, покровителството. Нямаш нужда вече от тях, защото си пораснал и можеш сам да вземаш решения за собствения си живот. И този момент настъпва естествено. Не го планираш. То просто се случва, както детето, което е проходило, захвърля паяка - проходилка, която си е изиграла ролята, така и духовният търсач е призван да изостави в крайна сметка всички учения и системи, които са му помогнали да стигне дотук, но вече не са му необходими, и да потърси опората в себе си… вътрешния авторитет или това, за което говори Кришнамурти - че човек трябва да бъде сам за себе си и Учител и Ученик.

Ето смисълът, който влага Беинса Дуно в понятието УЧИТЕЛ:

"Един Учител има в света.
Един е Учителят, който носи истинското Знание. Той има много проявления в Живота, но по същина е само един. Намери ли човек един от моментите на Неговата проява, едновременно с това ще намери и себе си.


Закон е: като намериш единия Учител, като намериш Бога, ще намериш и себе си. А да видиш Бога, да видиш и себе си, това е най-свещеният момент в Живота. За този именно момент човек живее.

Учител в света може да бъде само Бог. И когато Христос казва на учениците Си: “Един е вашият Отец”, той подразбира Великия, Единия Учител. Учителят – това е Бащата. Бог се превръща в Баща и взема известно отношение към нас по закона на Мъдростта. Ето защо под Учител, в универсален смисъл на думата, ние подразбираме великата Божия Мъдрост, която внася истинското Знание в света, която
внася всички нови идеи, всички нови форми, всички нови чувства и импулси в Живота.


И така, един е Великият Учител в света, макар и много да са неговите проявления.

Защото казал съм ви и пак ви казвам:
Едно е Знанието, една е Светлината. Но Знанието от едно място не идва и Светлината през един прозорец не влиза. Неизброими са пътищата на Знанието, неизброими са прозорците на Светлината.

Всеки, който е натоварен с мисията да изяви на хората Истината, не говори от свое име. Той говори от името на Единия Учител. Затова Христос казва: “Аз не дойдох в света да сторя Моята воля, а волята на Оногова, който Ме е проводил.” Всеки истински Учител, всеки Помазаник Божи е изпратен със специална мисия на Земята. И тъй както човешките закони, които са, в края на краищата, отражения на законите в Духовния свят, изискват от обикновените преподаватели известен ценз, за да могат да встъпят в длъжност, така е и в Духовния свят. Може да бъде Учител само онзи, който е осенен и помазан от Божия Дух. Който не е осенен от Божия Дух, няма право да учителства. Защото ще престъпи
Божествения закон.


Не мислете, че Учителите не са се учили. Те са минали школите на физическия,
Духовен и Божествен свят и са имали откровението на целия Космос. Те познават
вътрешните закони на Природата, познават устройството на света, познават устройството
на човека, неговия път на развитие и великото му предназначение. Те познават онези
строго определени отношения между неговия Дух и душа, между неговия ум и сърце. И

затова само те еднички могат истински да го ръководят по пътя на неговото развитие.
Но вие ще попитате: “Как можем да познаем един Учител?” Познаването на Учителя е
чисто духовен процес. Учителят не може да се яви на физическия свят като завършен акт.
Той не може да дойде и като някакво външно явление в живота. Учителя идва като
вътрешна, разумна проява в човека. Затова отвътре става познаването на Учителя – в
душата на ученика. Мнозина възприемат известни мисли по внушение и мислят, че това е
техният Учител, който им говори отвътре. Има обаче грамадна разлика между вътрешния
говор на Учителя и внушението. Внушението е един акт на насилие. Говорът на Учителя е
свободен акт. И затова, когато Учителят говори отвътре, ученикът се вдъхновява. Ала и
когато Учителят говори отвън, чрез думите на някой език, неговият говор има определени
качества. Учителят употребява всяка дума на мястото й. Той знае защо е употребил една
дума и какво въздействие ще произведат нейните трептения.


Понятието за Учител е строго определено в Живата Природа.
Учител е само онзи, у когото няма никакво насилие – той е силен, но не упражнява насилие.
Учител е само онзи, у когото няма никаква лъжа – неговата възвишена разумност изключва всякаква лъжа.
Учител е само онзи, у когото няма никакво зло – неговата доброта изключва всякакво зло.
Щом у някой човек има насилие, лъжа и зло, той не е Учител, той е ученик. Това е най-простото и най-достъпно определение за Учител и ученик.


Присъствието на Учителя се познава по това, че той дава Живот, Светлина и Свобода.
Защото Учител е само онзи, който живее и работи по законите на Любовта, Мъдростта и
Истината. Който не спазва още напълно тези закони, той е ученик.


Любовта на Учителя е изпитана, тя няма защо да се изпитва.
Знанието на Учителя е изпитано, то няма защо да се изпитва.
Чистотата на Учителя е изпитана, тя няма защо да се изпитва.

Учителят, в истински смисъл на думата, е съвършен човек. В него няма нито сянка от
колебание, двоумение или неверие.


Само Учителят може с право да се нарече велик и мощен човек, защото неговият
живот има отражение в целия Космос. А щом животът и мисълта на един човек се
отразяват в целия Космос, те са Божествени.


Учителстването подразбира един процес на висше самосъзнание. Трябва да се
извърши един чисто духовен процес между Учителя и ученика. Необходимо е, при това,
пълно съзнание за задачата, която те имат да изпълнят. В случая трябва да съществува
такава пълна обмяна между Учител и ученик, каквато съществува между детето и майката
в нейната утроба. И както човешкият Дух работи в утробата на майката, за да изгради
тялото на детето, както той се учи при този процес, вземайки участие в работата, която
върши Духът на майката, така и Учителят и ученикът трябва да работят едновременно с
помощта на Божествения Дух, за да изградят Духовното тяло на ученика – неговото вечно
жилище. Ето защо да бъдеш Учител, това ще рече да раждаш духовно.
В този смисъл на думата се говори в Писанието за раждане на мъже от мъже. Мъжът
трябва да ражда, сиреч да бъде добър Учител.


И първото нещо, което трябва да направи
Учителят, е да разкрие на ученика Духовния, невидим дотогава за него свят, така както
майката, след деветмесечно носене на детето в своята утроба, му разкрива един нов за него
свят.
Ясно е тогава каква деликатна и отговорна работа е да бъдеш духовен Учител. Затова
Христос се обръща към своите ученици и им казва: “Не се наричайте Учители!” Ако някой
си позволи самоволно да учителства и осакати духовно някои души, ще отговаря пред
великия закон. Великият закон е благ, но и справедлив. Всички самозвани учители биват
хвърлени в затвор и след като излежат своето наказание, чак тогава ще поемат правия път
на своето развитие. А знаете ли колко хиляди години са потребни за това?


Ще ме попитате сега как се познават истинските Учители от лъжеучителите, как се
познават учителите на Бялото Братство от тези на Черното.


Учителят на Черното братство не познава Истината и поради това обръща внимание на външността. Той се облича в най- хубави дрехи, носи най-скъпи украшения и накити и си слага пръстени, обсипани с
брилянти. Той казва на учениците си: “Само мен ще слушате, само в мен ще намерите
Истината.”


Учителят на Бялото Братство  се облича скромно, но винаги чисто и спретнато. Той не
носи пръстени и украшения. На учениците Си казва: “Не очаквайте много от мен!” За да не
изпадне ученикът в заблуда, той иска да го накара сам да изпита чистотата на своя Учител,
сам да намери неговите вътрешни богатства, да види не външния, а вътрешния му блясък.
При това, Учителят на Бялото Братство не ограничава учениците си, а им дава пълна
Свобода.


Учителят на Бялото Братство, Учителят на Истината носи със себе си три неща:
Свобода за душата, Светлина за ума и Чистота за сърцето. Лъжеучителят носи със себе си
робство за душата, тъмнина за ума и опорочаване за сърцето.
За да имате обаче пълна представа за Учителите, ще ви кажа, че има и друга една
категория учители – Великите Учители на Всемирното Братство, които познават методите
и на едните, и на другите и регулират тяхната дейност.


Идването на един Учител на Земята е разумен акт на цялата Жива Природа. За да се
прояви един Велик Учител, трябва всички разумни души да се съберат на едно място. При
това на Земята също трябва да се подготвят съответните условия за неговото идване.
Само за да набележа бегло пътя, по който тези условия се създават, ще кажа: трябва да
се родят двама гениални хора, за да се роди един светия – в смисъла, който Живата
Природа придава на тези думи. А за да се яви един Велик Учител, трябва да се родят десет
светии. Ясно е тогава защо Учителят, който е една колективна единица, отразява живота на
целия Космос и защо неговият живот, от своя страна, има отражение в целия Космос.


Учителят черпи своите знания и принципи от великата книга на Живота, в която всяко
камъче, всяко клонче и цветче, всяко растение и животно, всяко човешко същество, всяка
жива форма с една реч представлява написани слова. Когато той вземе един лист от някое
дърво, разглежда го и чете кога, къде и при какви условия се е развил този растителен вид,
какви са били хората тогава, какво е било състоянието на Слънчевата система. Той прочита
и много събития от настоящия живот, на които този лист е бил свидетел. Защото всичко
оставя следи и отпечатъци върху този лист. Листата на едно дърво хроникират всичко,
което е станало в неговата околност. Те носят вест за това какви хора са минали, какви са
били техните мисли, желания и постъпки. За Учителя няма безсловесно същество в
Природата – всичко му говори на свой език.


“Учителю благи!” На български език няма думи по-съдържателни, думи с по-голяма
мелодичност и хармония от тези две думи. Много се изисква от един ученик, за да разбере
дълбокия им смисъл. Думата учител на български е издържана във всяко отношение – и в
математично, и в кабалистично, и в музикално.


“Учителю благи!” Тези думи съдържат в себе си всичките Божии блага. Те носят в
себе си условия за осъществяване на Божията Любов, Мъдрост и Истина. Те носят в себе си
условията за осъществяване на всички добродетели. Тези думи са ключ, с който могат да се
отворят вратите, затворени от векове насам. Те представляват магическа формула, силата
на която може да се изпита и провери. Вяра се иска за това.


Преди две хиляди години един богат момък зададе на Великия Учител въпроса:
“Учителю благи, що да сторя, за да наследя живот вечен?” Но отговорът го накара да си
отиде с приведена глава.


Вдигнете сега главите си, обърнете се към Великия Учител и
кажете: “Учителю благи, искам да изпълня закона Ти!”


Само така ще станете ученици на Великия Учител и служители на Живия Бог."

Из УЧИТЕЛЯТ ГОВОРИ

 

А ето визията на ОШО за ДУХОВНИЯ УЧИТЕЛ:

"Казвам ви - аз съм обикновен човек също като вас, между мен и вас няма никаква разлика. Изрязвам до корен вярата ви в мен - оттук идва и желанието ми да ме приемете като обикновен човек. Не искам да се вкопчвате сляпо в мен - аз не съм ваш враг. Не искам заради мен да останете осакатени, слепи, зависими, роби. Не искам да поемам такава отговорност. Затова се опитвам да бъде пределно ясен - с нищо не ви поощрявам. Вие смятате, че непрестанно ви притискам, понякога дори ви наскърбявам, когато сте убедени в правотата на нещо значимо за вас, а аз ви казвам, че може би грешите и сривам вашата вяра. За да ви пречистя изцяло от всякакви предразсъдъци, трябва да разчистя много камъни по своя път към вас - камъни, които пречат и на вас да стигнете до мен.

Ролята на Учителя не се определя от усилието да те накара да вярваш. Той трябва да създаде около себе си подходяща атмосфера, подходяща вибрационна среда, която да събуди желание за експериментиране. Такова желание привлича човек към Учителя, а не необходимостта от вяра. И ти трябва да вървиш не след своя Учител, а заедно с него, защото той казва: "Видях нещо. Видях врата, а зад вратата - небесните простори." Учителят трябва да притежава магнетична сила, която да оказва върху хората изключително въздействие. А това не е трудно. Ако съм видял необятността на небето, нещо от откритото небе ще остане в моя поглед. Ако съм видял звездите, нещо от светлината им ще остане и ще се отрази в мен. Не е необходимо да претендирам, че е така.

Дори цветята знаят, че слънцето е изгряло и разтварят листенца. Нощем спят със затворени чашки, а сутрин се сливат наново със светлината на слънцето. Това е животът! Всичко съществуващо разбира, че слънцето е изгряло и започва да трепти от неговата енергия.

Един истински Учител никога не претендира за каквото и да е. Самото му същество, присъствието му само по себе си е напълно достатъчно за пораждането на желание у другите да изследват света. Запомнете -Учителят не се следва, той създава у вас желанието да изследвате, затова трябва да вървите заедно с него.

Може би само след няколко крачки ще разберете дали наистина се виждат необятните небесни простори. Учителят просто поражда у вас желание да тръгнете с него и да изследвате заедно с него света - с открито сърце и без предубеждения. Защото той знае - и не е необходимо да ви кара да вярвате в това, което знае. Необходимостта да караш другите да вярват в нещо се ражда само когато мислиш, че без вяра няма да откриеш истината. А всъщност вярата ще сътвори тази истина в собственото ти въображение. Халюцинациите са проекция на вярата. Затова и Учителят по всевъзможни начини се опитва да внуши, че не бива да бъдеш вярващ - вярата е препятствие пред търсенето на истината. Трябва да си възприемчив - да, това е така, да имаш готовността да търсиш, да приемаш новото и непознатото с буден ум и без догми. Така определям първия етап - етапът на хипотезата.

Учителят е длъжен да вдъхва на своите ученици не вяра, а ентусиазъм и ревностно желание да продължават своите търсения въпреки неуспехите. Учителят е вдъхновение - не вяра.Учителят просто ви показва как той е дошъл при вас. Обяснява по какъв начин и с каква методика е постигнал собствената си реализация, а самото му съществуване ви дава усещане за пълнота и удовлетвореност; самият факт на неговата поява променя нещо във въздуха, който дишате. Той ви предлага начина, методиката и истината как е стигнал до определен етап, но никога не би започнал да твърди, че и при вас ще се получи по същия начин.

Вторият етап от пътя към упованието е налице, след като си успял да възприемеш нещо, предадено ти от Учителя посредством неговите вибрации, които са невидими. Усещат ги само най-възприемчивите и най-чувствителните.

Учителят ти дава нещо, което може да се почувства само със сърцето, но това не е крайната цел, то е само началото на пътя. Вече можеш да приемеш думите му като хипотеза. Вторият етап по пътя към упованието е постигнат тогава, когато вкусиш от онова, за което ти е разказвал Учителят, за което ти говори и което самият той представлява като проява на съществуването. Денят, в който вкусиш от всичко това, ще почувстваш в себе си не вяра, а упование. Тогава вече ще знаеш, че си получил знанието от човек, който е познал всичко. В това се е състоя разликата между него и теб. След този момент двамата сте равни. Упованието е пълно само когато изчезне разликата между ученик и Учител и когато ученикът е постигнал знанието на своя Учител. Ученикът е видял светлината, вдъхнал е от аромата на цветето. И тогава настъпва мигът на дълбоката признателност.

Затова функцията на Учителя се определя от това да не те превръща в свой образ и подобие. Функцията е да ти помогне да откриеш себе си. Ти не си като мен. Няма нужда от дубликати, от копия под индиго.

Учителят никога не дава вяра. Той предлага възможност да споделиш атмосферата около него, да си изградиш хипотеза и да започнеш да експериментираш.

И след като у теб възникне такова желание, той ти показва пътя, който познава, защото вече е преминал по него. Едва ли ще попаднете на Учител, откачен като мен, защото аз съм изминал почти всички пътища. Това е лудост, защото всеки път води към целта и един-единствен е напълно достатъчен, не е необходимо да извървите и други пътища.

Достатъчно е да извървите само един път, за да стигнете до истината. Ала аз търсех не само истината, исках да разбера дали до нея стига само един път или водят много пътища, които са не по-малко надеждни.

И така, аз стигах до целта, връщах се обратно и тръгвах в друга посока; отново се връщах и отново тръгвах по друг път; нито един път не остана неизвървян. Затова казвам, че това е лудост. Не искам и вие да изминете всички пътища - освен ако самите не почувствате силно желание да го направите, но то ще е само ваше желание и решение. Един-единствен път е напълно достатъчен.

Мигът, в който станеш съпричастен на преживяното от мен, е и мигът на упованието - и тогава то престава да бъде хипотетично и става екзистенциално.

В този миг няма Учител и ученик. Просто има два пламъка, горящи толкова близо един до друг, че могат да бъдат възприети като един.

Скромността, смирението и признателността възникват само когато преживееш лично това, което Учителят ти е предал с думи, дела и мълчание - по всички възможни начини, защото собственото ти лично преживяване е неизразимо.

Аз не съм наставник.

Не ви давам никакви наставления. Аз не съм мост между вас и Библията, Гита или Корана.

Дори не съм мост между вас и Бог.

Не. Не ви давам никакво учение, догма, верую, философия или теософска система.

Истин­ският Учител споделя с теб всичко, което носи в себе си, самото си същество, а не своята философия. Учи­телят се разкрива изцяло пред теб, предлага ти такава близост, че можеш да видиш себе си в огледалото на неговия поглед. Учителят е огледало, което отразява образите съвсем точно. Той не дава нищо на ученика си - искам да подчертая това! Учителят не е създател. Ако аз започна да правя нещо от теб, нищо чудно да разваля същността ти. Мога да ти дам някаква маска или дисциплина и да те направя нещо, което не си. Един Учител не може да постъпи така.

А наставникът прави точно това. Предлага ти учение, някаква дисциплина, като при това ти ги дава насилствено, по всевъзможни начини - убеждава те, кара те да се страхуваш, стимулира лакомията в теб. Опитва се да те сложи в калъп - какъв трябва да бъде един християнин или будист...

Задачата на Учителя е не да те сложи в калъпа на определени идеи, а да ти вземе всичките патерици и опори, които ти е дало обществото.

В началото много ще те страх и това е съвсем ес­тествено - нямаш на какво да се опреш, няма ги патериците, не усещаш дори земята под краката си. Единс­твеното, което изпитваш, е невероятен страх, но трябва да се изправиш лице в лице с него. Само тогава ще можеш да го преодолееш и да преминеш това изпита­ние.

Не съм учител и по отношение на по-висшия план в човека. Не искам да направя от теб нещо, което ще наподобява някои мои идеи. Та аз дори нямам представа какъв си ти. И не разполагам с готов калъп, който да ти става по мярка.

Подходът ми се определя от мисълта, че всеки човек е единствен сам по себе си и никой не може да определи какво ще стане от този човек. Дори Учителят не може да предвиди какъв ще станеш, защото пред­вижданията са възможни само за материалните неща, не и за съзнанието. Съзнанието е непредсказуемо. Какво ще разцъфти в теб - това ще се разбере едва след като се видят цветовете.

И така, Учителят може да направи само едно-единствено нещо - да премахне от теб всичко, което пречи на разцъфтяването на личността ти. Затова понякога Учителят може да изглежда твърде суров.

Погледът на наставника е изпълнен със състрадание, наставникът е готов да ти даде всякакви напътствия, той да поеме отговорността за всичко. Ще ти покаже по кой път да поемеш, сам ще те поведе по него, от теб ще се иска само да го следваш.

Учителят не се интересува от това дали ще го следваш. Тъкмо обратното, не бива да тръгваш по не­говите стъпки, иначе никога няма да стигнеш до самия себе си. Какво прави всъщност той? На практика, въз­действието му е негативно. Той чупи патериците, срива опорните точки. Прави те уязвим за всякакви страхове, тревоги и предизвикателства. Въздействието му е на­пълно негативно. Учителят не прави нищо по посока на позитивното. Той е просто твоето огледало. Дава ти възможността да се приближиш и да се огледаш в него като в огледало. Не иска от теб да подражаваш на соб­ствения му образ. Учителят иска просто да се вгледаш в него. Той не ти натрапва идеи. По огледалото му ня­ма дори прашинка. Неговото огледало е съвършено чисто. Можеш да пристъпиш към него и да се взреш в собствения си образ. Огледалото просто отразява, ни­що повече - то е не действие, а състояние.

В началото всеки идва при мен като ученик. И отношението ви в началото е доста по-различно, отколкото сега. След това просто искате да научите нещо. Докато сте близо до мен, малко по мал­ко започвате да разбирате, че само научаването не е достатъчно. Необходимо е всеки да преживее лично това, което научава. И тогава настъпва последният етап, когато и лич­но преживеният опит не е достатъчен - трябва да пос­тигнеш лично преживяване на цялото съществуване."

ОШО БИБЛИЯ т.1 и т. 2

 

А ето и защо Джиду Кришнамурти отхвърля духовния авторитет:

"Не искам да говоря повърхностно, академично и не на нивото на думите. Свободата е възможна само при непосредствено разбиране, без усилия, без противоречия, без конфликти. Такова разбиране веднага освобождава ума от проблемите, които тежат върху него.

Авторитетът разрушава свободата, поражда страх и в действителност осакатява всяка мисъл. Авторитетът неизбежно е придружен от сравнение, подражание, съгласни ли сте? Съществува, не само външен авторитет, във вид на закон, който е ясен. Има и вътрешен – във вид на знания, опит, традиции, подчинение, на образеца на поведението, приет в обществото, или препоръчан от учителя. Търсенето на авторитет не спира, тъй като, повечето от нас се страхуват да не се отклонят от правия път. Нали успехът за нас е обект на поклонение, а авторитетът осигурява успеха. Казват ви, че при съблюдение на определен образ на действия, при подчинение на определен вид идеи,  ще достигнете освобождение, пълно личностно разкритие, свобода. Аз обаче, смятам за абсурдно това, че някаква дисциплина, регламентация, принуждение, подражание, съгласуваност на вашите действия, с тия на другите, може да доведе до свобода. Не е възможно да осакатяваме, да прекрояваме, да обръкваме ума си, и с това да стигнем до свободата. Прекроеният ум и свободата са несъвместими, те се ваимозаключват.

На какво се дължи постоянната потребност да следваме образеца? Няма съмнение, че жаждата за сигурност и безопасност е причината за това. А това вече е страх. Всички ние търсим безопасностт в тая, или оная форма, и затова ни е необходим авторитетът. Затова се хващаме за идеали, надежди, вярвания. Само уравновесеният ум не е засегнат от страха, а боязливият и покорен ум винаги желае авторитета; можем ли да се избавим от страха, като напълно се откажем от авторитета?

Ние можем да се освободим от външния авторитет, като принадлежност към определена национална група, колектив, семейство, с всичките им особености. Много по-трудно е, да се освободим от вътрешния авторитет, който е нашият жизнен опит и багажът ни от знания.

Обремененият със знания и опит ум, се намира в състояние на вцепенение. Този ум е стар, той не може свободно и с цялата си широта да отговаря на живота. За да пристъпим към решението на не една задача, е необходим млад, силен ум, без илюзии, горещ и решителен. Такъв ум не се намира в плен на илюзии, натрупани знания и не е скован от миналия опит.

Какво представлява опитът, който ни дава благородство и мъдрост? Той представлява, отразени в паметта, отговори на нашите психически способности на външни дръзнители от религиозен, научен, технически или практически характер. Десети, стотици разни влияния, непрекъснато ни въздействат и формират нашия ум. Ако искате да разберете всяко отделно въздействие, ще умрете преди да решите тази задача. Но, ако сте способни да разберете напълно, поне едно-единствено влияние, ще разберете и всички останали. Но, за да разберете едно от тях, необходимо е да вникнете в него без остатък.

Освобождението от авторитета не е нещо опасно. Това е, по-скоро, освобождение от тежък товар. Психиката веднага чувства потресаващ поврат. У този, който не търси безопасност в тая или оная форма, не се наблюдава объркване, а разбирането му се задълбочава.

Въпрос: Винаги ли вярването в Бога се основава на страха?

Отговор: Защо вярвате в Бога? Думата “Бог” не е Бог. Много по-важно е, да откриете за себе си, дали съществува в света НЕЩО, което може да се нарече Бог, отколкото да се привързваме към кое да е вярване или вяра. Но, за да открием нещо сами е необходима огромна енергия, която ни позволява да минем през всички вярвания.

Вярата не ни довежда при Бога. Нито един храм, нито една църква, никаква догма, и никакъв обряд, няма да ни доближат до реалността. Тази реалност съществува. Но, ако поискате да я опознаете, няма да ви помогне ограниченото съзнание. Тясната и дребнава психика, може да намери само своите малки богове. Значи, трябва да се откажем веднъж-завинаги от всички вярвания, от цялата ни респектабилност, за да открием това, което е реално. Ако сте слушали внимателно, с чувството за дълбоко проникновение, имали сте възмомжността да разрушите всички препятствия, създадени от ума и да откриете това, което е истинно."

Джиду Кришнамурти 7.IX.1961 г.