Мира дойде при мен за регресия с желанието да осветлим основно два проблема: каква е причината за десетгодишната й депресия и защо постоянно е като обсебена от идеята, че нещо лошо ще се случи със съпруга й, с когото бракът й не е твърде щастлив, но засега си търпи… Регресията започна изненадващо. Когато насочих Мира да види щастлив момент от своя живот, тя видя множество красиви и разноцветни цветя. Продължих да я връщам назад и я накарах да види Книгата на своя живот. Направи ми впечатление, че цветята отново се появиха – този път като изображение на маргаритки върху предната корица. А когато я накарах да види името на душата си, тя каза, че то е АГЕЛ. В превод означавало… цветя! След това я насочих към тунела на времето и чрез него да се озове в последния си минал живот преди настоящия, обаче тя каза, че е бъзлива душа и тунелът не иска да се разтвори пред нея, обаче около него има… рози, които я насърчават и подканят да влезе. И тя вече не се страхува… Готова е! Влезе и се озова в 18 век. Беше жена, живееща сама в къща, около която минава река. Не е щастлива – тъжна е, но не чак толкова, че да умира от мъка. Очаква нещо. Чувства се като отшелник, приела съдбата си на самотница и сякаш живее от подаяния. Жена-воин е, която се бие наравно с мъжете с меч и някакъв мъж, който в настоящия й живот е нейният съпруг, е най-близкият й човек. Нямат любовна връзка с него. Другари и съдружници са – много единни… като една мисъл и едно чувство. Нещо много специално като връзка! След една битка обаче той не се завръща. Скоро след това я пронизват и нея с меч в корема. Не усеща болка, но… понеже животът й е прекъснат преждевременно, й е трудно да се справи с чувствата си. На душата й е трудно да се раздели с тялото. Ето нейният разказ какво се случва после:

Моите цветя пак си ме викат. И те мамят душата ми. Чувам музика с камбанки. Весело, приятно е… Удоволствие от цветя и музика. Посреща ме мъж, облечен с бяла роба. Много ненатрапчиво стои до мен и ме гледа с търпение и му е смешно. Това е моят Учител. Стар е, с брада и с дълга бяла коса. Казва се БУРХАН. Приема ме като малко дете на 4 – 5 години. И сега ми казва, че ще ме остави да се наиграя и после ще се учиме, защото аз съм се отплесвала по цветята и музиката и нищо не ме интересувало. Не искам да уча, не искам да порасна. Искам да съм си малка, защото така е по-хубаво… След това се пренасям към сцената, в която става обсъждането на изминалия ми живот. Критикуват ме. Има маса – голяма, дълга. Около Учителят ми са насядали няколко такива като него. Казват ми, че каузата ми е била справедлива и съм вършела добро, но характерът ми е бил особен и съм била пратена да работя върху себе си – много съм възпламенявала чувствата си. Не съм успяла да се справя с това. Била съм човек на крайностите. Изпитвала съм удоволствие от гнева и яростта и затова съм си избрала да бъда жена-воин. И затова в настоящия живот това, което наричам „депресия”, е начин да обуздая чувствата си. Урокът ми сега е да се уча на търпение… търпение въпреки всичко. И да опрощавам. Чрез търпението да се науча да прощавам на хората, а не да ги наказвам и да ги бия. Борислав ме пита каква е връзката ми с цветята и защо те ми се явяват постоянно. Отговарям му, че душата е изначално като цвете… Прелива от красота, от нежност. Аз съм забравила удоволствието от красотата… Забравила съм да се радвам на красивото. Забравила съм да бъда дете. Затова Учителят ме обгръща отвсякъде с цветя. Като омагьосана съм и забравям всичко лошо… Сега съм при своята група от сродни души. Учителят и тях така ги обгръща с цветя. Все едно ми казват: „Абе, ще видиш, че ще стане по-добре!” Доволни са, добре са и ме закачат… бъзикат ме. На път съм да стана като тях, но все още не съм го постигнала. А тях като че ли нищо не може да ги обиди, да ги ядоса… Надмогнали са всичко това. Излъчват само добро и са шест на брой. Пламена ми е една от тях. Тя трябва да ми напомня коя съм, защото иначе ще забравя себе си. Измежду сродните ми души има още един, който е на земята, но не мога да видя кой е… Не ми е в най-близкото обкръжения на тоя етап. Съпругът ми е от близка сродна група души. Той друго трябва да отработва. За мен няма по-подходящ от него да ми предизвиква търпението. Много е подходяща ролята му. Ако се разделим, аз ще си прекъсна урока. Загубила съм го в миналия си живот и докато в настоящия си живот съм раждала със секцио, с упойка, съм си припомнила това и съм прехвърлила този страх, че ще го загубя, и в настоящия живот. В миналото той е човекът, който ме е вдъхновявал. След като Борислав дава указание, моят Учител ме завежда при духовните Лечители. Те са трима и са застанали под формата на триъгълник, а аз съм по средата. Изпращат ми енергия. Казват ми, че не съм болна. Че всичко, което се проявява на моменти, трябва да го търпя. Да оставя нещата така, както са, а те ще ги разрешат, когато поискат. Депресията няма да се махне. Необходима ми е, за да си овладявам емоциите си и тя ще се махне от само себе си, когато постигна нивото, при което няма да изпитвам гняв. А за другите дребни болежки ми казват да не се правя на хитър дявол – имам достатъчно медицински познания и да не ги занимавам. Борислав ме насочва към сцената за избор на тяло и вариант за живот… Непременно е трябвало да бъда жена, за да опозная майчинството. Един от вариантите е бил да бъда арабка. Имало е още два варианта, които са били по-лесни. Визуално телата, които са ми предлагали, не са били много различни… средна хубост. Всички варианти обаче са включвали да не съм сама и да бъда зависима от мъж – да не мога да се отърва от това, защото съм била вироглава и непокорна. И затова чрез майчинството се уча на покорство. Това е добро за мен. Преди съм си избирала ролята все на воин… все съм се била и този избор за настоящия ми живот е бил голяма крачка в развитието ми. Този вариант ми се е сторил по-лек и поносим и съм го предпочела, защото иначе като арабка тази зависимост и потисничество са щели да бъдат още по-големи. Учителят е много доволен от мен. Не е очаквал, че ще разширя така мирогледа си. Още от самото начало ми е заложил неща, които да ме обръщат, насочват към вярната посока. Без негова помощ не бих напреднала и не бих постигнала това. Сега Борислав ме насочва да видя сърдечния си кристал. Той е в розово, матово и е като капка. Отгоре е по-широк, а отдолу е по-тесен. Отгоре е на ръбчета, които се образуват от малки кристалчета, сбрани в един по-голям кристал. Много е специфично и не може да се изобрази. Следва ново указание от водещия и с Учителя, тръгваме, държейки се под ръка, към Първоизвора на живота. Чувствам Учителя си като приятел и с него се качваме по стълби. Изпитвам страхопочитание, което нараства, колкото повече вървим. Стълбите са бели, дрехите му са бели и вървим към една искряща белота. И знам, че като стигна там, ще стана искряща белота, чистота… Борислав ме пита какво е усещането човек да се слее с Божествената същност. Изпитах малко страх, докато ходех по стълбите, защото забелязваш, че самият ти не си така бял и се притесняваш дали ще те приеме тази Белота. Но когато стигнеш там, ти преставаш да имаш граници за себе си… Ставаш част от всичко това. Белотата, Господ не се самовъзхвалява. Не можем да Го изречем… А там ти си Той. Може да чувстваш единствено добро, хубаво. Това е като да се завърнеш, да си въздъхнеш, да си починеш… Стълбите са моралният съд. Колкото си по-достоен, толкова ти е по-лесно да се качваш… Борислав ме пита кое определя моето достойнство. Отговарям, че това е способността ми да обичам. Да не губиш… каквото и да се случва… способността си да обичаш. От това започва всичко. Това е основата! Иначе човек става дявол… антиматерия. Затова Бог никога не престава да се грижи за душите… за да не престанат да обичат. Тази способност е центърът в нас, а смисълът на целия сеанс е: НАЧИНЪТ НА СПРАВЯНЕ Е ДА СЕ НАУЧИШ, ДА ЗАПАЗИШ СПОСОБНОСТТА СИ ДА ОБИЧАШ ВСЯКО НЕЩО! Но ние сме много заблудени и всичко сме забравили.