Непосредствено, след като ме беше открила, в деня преди да направим регресия, ето какво ми написа тази изстрадала душа с име МОНОС:

„Преди почти три години синът ми претърпя инцидент. Аз не бях с него тогава. Беше на границата между живота и смъртта. Лекарите не можеха да ми обяснят какво му е - само казаха, че не могат да ми помогнат и че той ще си иде от тоя свят. Дълго време загубих, докато разбера и осъзная какво му се е случило. Стигнах до там , че трябваше да приема факта, че моята майка е причинила всичко… и така и беше. Съвсем целенасочено е работила още като забременях, да направи така, че детето ми да не се роди, но това бяха нейните планове. Бог има други за нас и така синът ми се роди жив у здрав и растеше добре. Докато месец преди да навърши шест, се случи инцидентът. Аз го наричам инцидент, но знам че не е. Майка ми беше с детето тогава. Бе най-горещият ден през годината. Аз трябваше да съм на работа и го оставих при нея. И изрично казах да не излизат никъде. Но докато изляза, тя го облякла с бански и го завела на басейн, но не обществен, а на гости били. Синът ми тъкмо се бе научил да плува. Правел кълбета във водата. И явно му се завило свят, почувствал се зле и успял да излезе от басейна. И най-вероятно от рязката смяна на температурата, му станало още по-зле – колабирал и получил задушаване. Майка ми се паникьосала и в стремежа си да го свести му причини куп увреди. От силното тупане и тръскане беше почти счупила първи и втори шиен прешлен. От разкъсването, се съсирила кръв и образува хематом в ствола на мозъка, който притискаше всички центрове. Детето ми беше в изключително тежко състояние! В София го стабилизираха, но не ми дадоха надежда, че може да се оправи. Аз си го прибрах вкъщи и само молитвите ми го върнаха към живота. Казаха, че имал тумор, и толкова. Аз знаех, че лекарите грешат. След близо 2 месеца, видимо по-добре, той отново правеше опити да проговори. Беше обаче много зле с вестибуларния апарат. Много беше отслабнал. Сега вече прави опити сам да ходи. Движи се с проходилки. Много неща се подобриха. Говорът също. Тази година дори го записах и на индивидуална програма за първи клас. Справя се и с това. Нужно е време хематомът да се резорбира напълно. Но вече не притиска центровете и от 2 см вече е близо 0.5 см. За три години много се смали без лекарства. Лекарите пак вдигат рамене - не разбират как така детето се подобрява. Но аз знам кой ни помага - Бог бди винаги над нас и ни помага! Имам човек до себе си, който ми даваше сили, за да не падна духом. Но други бяха Силите, Които ме крепяха през бездната, когато минавахме. Адът май нищо не представлява. И аз, заедно с детето, сякаш не бях тук, а на друго място. Защото сега ми изглежда като лош сън и сама не знам как съм издържала. Само помня , че неотлъчно имаше една Сила, която ме държеше и ми казваше, че всичко е наред - да не се тревожа! Голяма грижа усетих тогава. Чрез регресията искам да получа разяснения защо се е случило всичко това, защото там се крие разковничето - така усещам. И после моят Духовен Водач да ми даде напътствия, които да следвам и да знам какво още да правя , за да помагам на сина си да се възстанови. От случката, той таи в себе си голям уплах. И това му пречи да повярва, че отново може да проходи.”

След това изключително вълнуващо и трогателно писмо, ето пък как тази изстрадала майка описа това, което видя и преживя по време на самата регресия:

„При връщането назад в един момент се озовавам в духовния свят… Това е преди да се въплътя в сегашното си тяло. Вървя бавно и спокойно. Някой ме изпраща и ми казва, че всичко е наред. Няма за какво да се тревожа и имам силите да се справя. Спокойна съм, защото имам голямо доверие в този, който ме изпраща. Той е с много високо положение. С много светла, дълга дреха е. И сякаш дълго време е там… сякаш все там е бил… с годините на безкрая. Много е мъдър! Той ми дава една увереност и голяма сила. Той е моят Учител. Борислав ме пита как се казва, но аз чувам само: „Учителя… Учителя… Учителя…” Борислав ме кара да го попитам за името му. Той ме поглежда учуден: „Аз съм Той! Не ме ли позна!?” След това ми показва Книгата на моя живот. Тя е отворена до средата, голяма е и с много страници. Буквите са като йероглифи. Отгръщам на първата страница. Там е изписано името на душата ми – МОНОС. Означава ЕДИН, ЕДИНЕН. Следва инструкция от водещия да вляза в тунела на времето, който ще ме отведе в сцена от последния ми минал живот, но Учителят ми предпочита да се озова в друг минал живот. 1400 година, в Италия е, а аз съм млад, около 20-годишен мъж, с дълга тъмна коса и почти нямам дрехи. Много ми е студено… Цялото ми тяло трепери от студ. Намирам се в тъмница. Ръцете ме болят. Много голям мрак е спуснат и нищо не виждам. Насила са ме прибрали тук. Искали са да ме накажат за нещо. Не мога да проповядвам – нямам право. Затова са ме пратили в изгнание… Отново се озовавам в духовната сфера. Борислав ме кара да попитам Учителя защо ме е върнал точно към този минал живот. Учителят ми отговаря, че и сега това трябва да правя – да проповядвам. Преди някой е прекъснал насила това и сега трябва да си завърша работата. Тогава времената са били такива и е трябвало да се преборя с негативи, с неверници. Сега е друго – да съм спокойна! Няма от кого да се крия сега!

Борислав ме насочва да питам каква е причината да имам с майка си трудни отношения и защо съм я избрала за майка. Учителят отговаря, че в оня минал живот в Италия, тя е била мъж – един от ония, които са ме преследвали. Искала е да ме убие, за да не проповядвам и да внасям новото. Сега трябва да се поправи! Затова сега ми е дала живот, защото преди го е отнела! Тя има да работи и да изправи много неща в себе си, а аз трябва да й помогна, защото няма да й е лесно сама да се справи.

Борислав ми казва да попитам дали инцидента със сина ми е част от сценария на моя живот. Учителят ми казва, че не е по сценарий. Нещо извънредно е трябвало да се случи. Синът ми е дошъл да ме събуди. Преди сме били много близки като души и винаги се е появявал в живота ми, когато съм имала нужда от просветление, за да ми помогне. Борислав пита каква е причината да се случи този инцидент. Отговорът е, че има да отработва нещо – да се научи да свършва нещата докрай и да не си тръгва преждевременно оттук. Има задача, която е свързана с блясък – да носи светлина, пробуждане и прозорливост. Следващия въпрос е как да преодолее страха си да ходи самостоятелно. Отговорът е да учи и да се доверява. Да бъде смел. Да се научи да е уверен в силата си - има много сила! И да не бяга! Да се изправи! А аз трябва да му давам много любов, много да му вярвам, да го обгръщам. От мен идва силата и защитата към него. Да не го пришпорвам – той върви със свой собствен ход! Аз избързвам, а трябва да го изчаквам. Той е дошъл да се учи от мен и затова върви след мен и с по-бавни стъпки. Понякога се налага да скача, за да ме стигне… сякаш прескача по няколко стъпала и го е страх да не би да остане сам. И затова бърза, за да ме настигне. „Изчакай ме!” – ми казва. Случилото се с него е, за да ми забави темпото, да ме научи да изчаквам, да бъда търпелива. Да не бързам – има време за всичко. Учителят ми казва: „Ние диктуваме темпото – не ти!” Борислав ме насочва да видя как ще изглежда и ще се чувства сина ми след 5 години… Ооо… Той е много висок, силен, върви уверен, изправен… Много е помъдрял. С лекота се справя с всичко без помощ. Много е уверен в себе си – в това, което може. Пътят му е осветен. Усмихнат е. Очите му са много радостни. Говорят. Щастлив е!

Имам идея да създам творческо ателие за малки деца и Борислав ме кара да попитам дали този проект има бъдеще. Учителят ми казва: „Сред природата, на чист въздух. И мястото да е приветливо. Само сред природата може да се работи добре!” Виждам една слънчева поляна, с дървета и птички… Да не затварям децата в закрито помещение. Някаква къща има там, но тя е по-скоро само за подслон, а уроците са навън. Аз чувствам нещо като освобождение, като тежест, която пада от мен. Изпитвам спокойствие, вътрешна радост и хармония. Радостта на децата сякаш се прехвърля върху мен и се чувствам завършена, цялостна, едно с тях от това, което правим заедно, и няма нужда да търся нещо друго. Просвещението идва от децата – от тях тръгва! Имам какво да науча от тях. Те носят новото. Става някакъв обмен между нас… като някакво вълшебство. Ще има и хора, които ще ми помагат, показват и внасят нови идеи. Точните хора сами ще идват, сами ще ме намират. Скоро идва времето. Да изчакам още малко. „Търпелива бъди!” – и усмихнат ми го казва Учителят. Да не бързам като малко дете. Някаква голяма благост излъчва… Чак сега го разпознавам. Той е Учителят Дънов… Затова се е чудел, че не мога да го позная. Излъчва тихо спокойствие. Излишно е да се тревожа за каквото и да било. Нещата са такива, каквито са. С огромно разбиране да приема всичко. Борислав ме пита защо Учителят ме среща с него. Отговарям му, че е част от пътя ми и има какво да науча от него… Да ме насочва и да ми показва, че съм на правилния път. Изпитвам огромно доверие, без грам съмнение. Затова Учителят ме е срещнал с Борислав, който ми носи светлина, прояснение, много голяма яснота. Учителят ми казва: „Не ти се пращат случайни хора! Нали знаеш? Там си, за да работиш. През много неща премина, много научи и те ще те водят. Трябва да си тъй целеустремена както, когато дойде! Ти знаеше, че няма да ти е лесно и ще имаш трудности. Но трудното мина – сега върви! Освободи се от оковите! Няма вече какво да те задържа!” Сякаш криле имам! Сякаш ме окрилява! С голяма любов ми говори!

Борислав ми казва да помоля Учителя да ме заведе при Първоизвора на живота. Вървим към много силна светлина… Един водопад, но не от вода, а от светлина… като река… Чува се силен шум! И ние минаваме покрай тази много бистра рекичка. Само отражението на Учителя виждам в реката. Аз нямам образ. Усещам се като присъствие. И сякаш има скали около нас. Сега е тихо, но в същото време сякаш се чува някаква мелодия… Мелодията на живота. Една хармония навсякъде и чистота.

Борислав иска да се слея с Божествената същност и да му опиша какво е усещането… Безкрай някакъв… И си едно с всичко… Чувстваш се част от всичко това – от този Безкрай и Безбрежност. Една благодат идва, преизпълва те, от теб извира… И красота, но красота във висша форма. Не може да се опише… да се обясни. Светлина ярка, но не и златиста, а още по-светло от златистото. Сякаш някаква сила от някакви недра извира отдолу – нагоре… сила като благодат… и изпълва всичко… Блика навсякъде като през фонтан. Но не знам откъде идва.

Питам Учителя как да лекувам. Той ми каза да не спирам да пея неговите песни. Дал ми е напътствия и правилно съм ги разкодирала. И това ме изпълва с голямо щастие – че съм успяла да схвана и да изпълнявам неговите заръки. Казва ми да го слушам. Когато искам да получа нещо като отговор, винаги да пея песента „Слушам”. И отговорите ще идват. Така да осъществявам връзката – с тази песен, за да е той с мен! За паневритмията да не се притеснявам – нещата вървят по план. Да не се безпокоя. Каза, че е пратил точния човек – аз само да го следвам.

Учителят ме прегръща, след което ми казва да вървя…”