М. е млада, неомъжена жена, която неотдавна се е разделила със своя приятел и тази раздяла е оставила болезнен отпечатък в нея – не може да го забрави, не желае да го пусне. Друг проблем е усещането за тревожност, страховете, паник атаките. А ниската самооценка, липсата на увереност и негативният, песимистичен поглед – неща, придобити от семейната среда, в която е израснала, допълнително подсилват нещата.
Започнахме регресията и постепенно стигаме до момента, в който М. трябва да опише себе си, когато е на три години:
М: Някакво много сладко момиченце с къса косичка на черта, с бледожълта рокличка. И съм весела.
Б: А къде се виждаш?
М: Вкъщи… в апартамента.
Б: Там нещо привлича ли вниманието ти?
М: Да. Там има нещо тъмно… Тъмно е… в самия апартамент е тъмно. Коридорът е тъмен и от него ме е страх.
Б: Защо те е страх от тъмното в коридора? Откъде идва този твой страх?
М: Свързвам го с духове. Все едно някой ме наблюдава.
Б: Има ли нещо друго, което трябва да видиш с очите на това малко момиче, което си?
М: Сякаш не е само… Точно това, че сякаш някой ме наблюдава… някой седи… Не е като дух, ами да ме наглежда. Мъж е. Излиза ми като някакъв мъдрец. Само глава – бели коси, брада, мустаци… Като някакъв дядо е… роднина ли е, умрял ли е? Не знам – не мога да кажа.
Б: Кой е той всъщност и защо е там?
М: Казва ми, че е създаден образ от приказки на баба ми.
Б: И какво е значението му за теб.. за онова малко момиченце, което си?
М: Това е образ, създаден от приказките на баба ми за Бог… Това е моят образ… че той ме закриля… създала съм си го.
Б: Значи Бог тогава, когато си била на три години, така е изглеждал в твоето съзнание. А той иска ли да ти каже нещо?
М: Иска. Казва ми, че изобщо не е измислен и ми припомни случка, когато бях много малка и ме беше много страх. Вкъщи бях останала сама и седях на балкона, и плачех, защото ме беше много страх. Влязох вътре и като си легнах на леглото, много истински дойде същият този, обаче тогава имаше и тяло и беше в златна светлина. Много топлина! Дойде до мен и ме прегърна. И ме галеше по главата и беше много истинско! И съм се унесла, и се събудих, и си мислех, че баща ми се е прибрал. И се зачудих, че няма никой. Това ми припомня, че е той… същият.
Б: Сега ще видиш и ще почувстваш себе си като току-що новородено бебе. Какво виждаш и какво чувстваш?
М: Виждам гроздове. Тъмно е… което плаче много, увито е и направо се дере. И ме носят нанякъде… при майка ми да ме погледне. Развълнувана е. Щастлива е.
Б: А когато те гушка тя, какво е твоето усещане?
М: Успокоявам се.
Б: Сега ще видиш и ще почувстваш процесът, при който се раждаш. Да видим как се случва това?
М: То е неприятно… защото ми е тясно. И ми е напрегнато, че ми е тясно, и е неудобно… много неудобно! Когато излизам, ми олеква. Добре ми е… Но ми става студено. И ми липсва нещо. Не ми харесва да седя отделена. Искам да се свържа обратно там, където… с майка си.
Б: Вече си в майчината утроба един месец преди да се родиш. Какво виждаш и усещаш там?
М: Усещам някаква забързаност в нея. Сякаш не е спокойна. Работи ли… не мога да разбера, но нещо такова, когато човек има работа и не е спокоен. Някаква нейна плачливост усещам. А от друга страна усещам и някакъв… но нейни неща са това… непукизъм… като все едно не мисли особено много. Не се замисля… Оставя си чувствата и емоциите просто така.
Б: А на теб това как ти се отразява?
М: Не ми е добре от това. Нещо ме обърква, т. е. менят ми се много бързо такива от плачливо после до непукизъм… после на заетост някаква – много бързо сменящи се. Не мога да си почивам спокойно вътре.
Б: А това, което чувстваш в майчината утроба, отразява ли ти се по някакъв начин, след като се раждаш и израстваш като човек?
М: Да… Виждам се като с някакви слоеве отгоре… около мен. Стоят като различни светлини – синя, бяла… Като пластове – сякаш трябва да ги махна един по един, за да мога после да дишам. По-скоро като ципи, но с цвят.
Б: А можеш ли да ги разграничиш – кой слой с какво е свързан?
М: Най-долният ми излиза, най-близкият до моето тяло… ми излиза като най-тежък и това е отхвърляне на себе си ми излиза. Много силно!
Б: А откъде идва това отхвърляне на себе си? Защо отхвърляш себе си? Върни се към първопричината и ми опиши това, което виждаш и чувстваш!
М: Виждам как седя до една река… малка рекичка. И хвърлям малки камъчета в нея. И седя и се чудя какво да правя, и защо съм тука.
Б: Това от настоящия ти живот ли е сцена или от минал?
М: Ми… момиче… Знам, че съм аз, но…
Б: Добре. И си мислиш защо си тук…
М: От незнанието какво да правя идва това, че се отхвърлям… сякаш не съм важна. След като нямам цел, не съм важна.
Б: Значи трябва да научиш целта, смисъла, предназначението на своя живот, за да го няма това отхвърляне на самата себе си – така ли?
М: Да, много ми е важно да го разбера!
Б: Ще го разбереш, ще дойде времето и за това! Ние да продължим да се връщаме назад в миналото… Сега ще видиш и ще почувстваш момента, в който душата ти влиза в плода в майчината утроба. Опиши ми този момент!
М: Ами аз съм бяло-жълта. Отвътре-навън бяла, а отвън по краищата ставам жълта. Нещо като сфера е, обаче не е точно сфера… Голяма сфера, притисната в горната част и в долната по-стеснена също. Горе по-стестнено и долу по-стеснено, а по средата е сфера.
Б: И какво става, как се случва процесът на въплъщаване на душата?
М: Просто влизам… тука, през сърдечната чакра. Но то е все едно се гмуркам… от сърдечната и се спускам надолу. Сякаш скачам… като скок е вътре. Но такъв нежен… леко.
Б: И когато влезеш в малкото телце в тялото на майка ти, какво е усещането?
М: Ами странно е. Все едно съм влязла в мъничко цвете, което е затворено. Аз съм голяма сякаш, а влизам в това малко нещо.
Б: Защо се поражда такова чувство за несъразмерност? Това тяло нали ти си го избирала…?
М: Да
Б: Я се върни…
М: Не, те са ми казали…
Б: Върни се тогава към сцената в духовния свят, когато си си избирала тяло и свързан с него вариант за настоящия ти живот… да видим къде и при какви обстоятелства се случва това.
М: Някаква зала… Светло е… И трима – те не са изразени ясно, но знам, че са от мъжки пол. Говорят ми, по-скоро ми обясняват сякаш по-разпалено… Обясняват ми какво ще ми е полезно… Сякаш все едно ме убеждават, че това трябва да избера.
Б: Какви са техните доводи, с какво те убеждават, че това е тялото, което трябва да избереш?
М: Защото аз явно не искам…
Б: А защо не искаш… по принцип ли да слезеш на земята или…
М: Да… Нещо съм отегчена. Сякаш ми се седи там.
Б: С какво престоят в „горния свят” да го наречем, е различен от престоя тук, на земята?
М: Там съм си вкъщи и ми е лесно.
Б: А как гледаш на земните въплъщения – какво са те за теб?
М: Трудно ми е – като откъсване от себе си. Сякаш знам, че ще се изгубя, докато се намеря после пак. И тоя процес ми е труден… не ми е приятен.
Б: А тези три същества какво ти казват, как те убеждават да приемеш това въплъщение в това тяло?
М: Те сякаш ми вдъхват увереност и спокойствие… Така ме убеждават – като състояние, което ми пращат.
Б: А защо според тях трябва да избереш точно това тяло и свързания с него вариант за живот?
М: Защото имам някакъв застой и искам да седя като на едно ниво… Нещо като мързел и се налага да ме ръчкат едва ли не, за да имам такъв живот, че да ме накарат да мина по-нататък… по-нагоре. Просто усещам, че обичам лекото.
Б: Става ли ти там, в духовния свят ясно какво ти предстои, ако приемеш този вариант?
М: Мога да усетя много трудности… Чак ми става… Знаела съм как ще се чувствам и това не ми е харесвало. Трудничко!
Б: Нека да маркираме, да набележим кои са основните предизвикателства пред теб, избирайки този вариант за живот. С какво трябва да се справиш?
М: Да се науча сама… сама да движа напред. Сама да се мотивирам да се развивам, защото съм мързелива – това ми излиза… Мързи ме… Мързи ме за собствения ми растеж.
Б: А какви са другите уроци, които трябва да научиш?
М: Излиза ми голямо его.
Б: С какво е свързано това голямо его? Как изглежда то, под какъв образ ти се явява?
М: Излиза ми като голямо его и до тесногръдие води това. И ми пречи да вървя напред… да се разширя. То е причина да не разбирам нещата, които ми се случват.
Б: А какво можеш да направиш в това отношение? Какво се иска от теб?
М: Казват ми, че затова имам такива изживявания, които ме тормозят вътрешно… като борба вътрешна. Това да го усещам и това да ме кара да се чувствам зле, за да се науча да се отпускам, да се смиря… защото много искам да се случват нещата така, както аз искам.
Б: А всъщност какво трябва да осъзнаеш?
М: Трябва да се отпусна и да приемам това, което се случва… просто спокойно.
Б: А какво е мястото на тревожността, на паник атаките, които си имала?
М: Сякаш се страхувам от светлината и любовта, защото ги усещам много големи и не знам как да ги усвоя.
Б: Добре, да попитаме тримата Учители, да видим, те каква препоръка ще ти дадат…
М: Дават ми само като образ как се отпускам сред природата.
Б: Как можеш да превъзмогнеш тази тревожност?
М: Думата „доверие” излиза. Сякаш да се пусна… Така се виждам – разперила две ръце и крака настрани и просто съм се пуснала… Сякаш падам надолу към земята, но с доверие. Да се отпусна с доверие!
Б: А ако го направиш това нещо, как ще се чувстваш?
М: Много освободена… много леко на душата… щастлива… много щастлива!
Б: Сега вече можеш ли да кажеш, че знаеш начина, пътя, по който можеш да стигнеш до това щастливо състояние?
М: Само с отпускане, но като пълен релакс на тяло, на ум, на съзнание.
Б: Както по време на регресия. Така ли?
М: Да.
Б: Значи ти го владееш това нещо и можеш да го направиш! Пречи ли ти нещо, да го направиш?
М: Да, седи това – контрол, който се включва от това АЗ, АЗ… Излиза АЗ и КОНТРОЛ. Просто трябва да разбера, че няма да съм аз с контрол…а трябва доверие!
Б: Доверие – трябва да се довериш на какво или на кого?
М: На живота.
Б: В това отношение има ли да осъзнаеш още нещо?
М: Да – трябва да стана малко по-сериозна в това, което работя. „Когато работиш нещо, отдай се на него със сериозност и уважение!” А не да се разсейвам със странични неща като духовност или нещо… Когато работя, ми казват, да работя!
Б: Защо е важно това за теб?
М: Защото съм склонна точно от мързел да се рея в лекото… и така да избягвам нещо като дисциплина, като изграждане на сериозно отношение към това, което правиш… А така ще се науча.
Б: А защо е трябвало да се родиш в това семейство, откъдето смяташ, че идва ниската самооценка, негативният, песимистичен поглед?
М: За да разбера, че не съм „това, което някой мисли за теб”! Точно това ще ме извади нагоре и ще ме научи какво съм аз сама по себе си… Да се видя аз, да се оценя аз… Сама! За тях е много важна външната оценка. Не е нужно! Трябва да го разбера, че това няма никакво значение.
Б: Да видим от Божествена гледна точка как изглежда твоята действителна, истинска същност…
М: Много е свободна… Усещане създава за една красота, доброта… сякаш приемам всичко. Много светло го усещам, много приятно! Широко скроена!
Б: И като сравняваш тази своя същност с това, което до момента проявяваш в живота си, какво би казала?
М: Контраст има… Не може да излезе от това… от страхове. Не може да се открие заради страхове, свързани с близки. Смята, че ще им навреди, ако излезе така… че те няма да са добре.
Б: А ти какво осъзнаваш сега?
М: Че няма такова нещо… няма връзка. В смисъл – няма значение.
Б: А кое има значение? Кое е важното?
М: Важното е аз да се развивам – много е важно! Да си вървя по пътя… да не мисля как ще се справят близките. Да се доверя пак излиза… Да ги оставя, а аз да си вървя по моя път.
Б: Това ли изисква планът на душата ти?
М: Да… да се науча сама… пак излиза – сама да си създавам света… моя свят. Не да съм вкопчена в близки хора.
Б: А сега да видим откъде идва тази връзка и зависимост от това момче, с което сте се разделили преди време?
М: Излиза, че ми е бил баща, но нещо не схващам…
Б: Върни се направо в този минал живот, за да видим по какъв начин, какво се е случило тогава…
М: Виждам буйна река и камъни големи… и един мъж с брада… тъмен… израелец ли е… не знам какъв е. Пък аз съм дете… момче… на пет… И си играя. Катеря се по тия камъни по реката. А той какво прави там не знам защо ме е довел. Но аз съм щастливо момче. Гледам баща си, сякаш той само ми е семейството. Само аз и той сме.
Б: А какво се е случило с майка ти?
М: Ами то е някакво странно време… на война или след война… Не мога да разбера… Някакво бедно село. И той е сам… сам с мен. А е силен мъж. Сякаш е участвал в тая война. И сега ме отглежда сам. Носи ми усещане на свобода. Аз съм щастливо момче. Играя си безгрижно. И той ми е опората, стълбът.
Б: Има ли нещо друго важно от този минал живот, което трябва да видиш?
М: Нищо не ми излиза.
Б: Добре, сега да хвърлим един мост във времето и да направим връзка с настоящия ти живот, с вашата връзка и начина, по който се е развила…
М: Пренесла съм си зависимостта от него… Просто ми е като стълб, за който се хващаш, като се чувстваш разклатен в тоя живот.
Б: А защо се е наложило да се разделите?
М: Не може да се захващаш за друг човек… Не можеш да имаш във всеки живот човек, за който да се хващаш като за стълб. Аз трябва… сама… да се пускам…
Б: Нещо друго има ли, което трябва да осъзнаеш за тази зависимост, за връзката ти с тази душа?
М: Излиза ми само ВЯРВАЙ В СЕБЕ СИ! Няма нужда… Излиза ми, че е изживяно и само ме връща назад, а аз съм напред. Трябва да вървя напред… сама да се развивам. Просто трябва!
Б: А как е според Плана за настоящия ти живот – необходимо ли е да създаваш семейство и да имаш деца?
М: Да, виждам го… Виждам дете и аз… и имам усет за невероятно любящо семейство, обаче не мога да видя мъжа.
Б: Нека да помолим да ти го покажат или поне нещо от него да ти покажат, което да бъде като знак, по който да го разпознаеш, когато го срещнеш.
М: Ммм… пращат ми усещане. Това е усащане, когато липсват всичките… няма я тревожността. Тогава ще се появи лекота, щастие… Ма няма страхове – много странно! Аз все едно съм лека… като празна. И ме кара да се усмихвам… че съм себе си… спокойна.
Б: Има ли нещо друго, което трябва да разбереш за този мъж, който те чака в бъдещето?
М: Някакъв замислен, много учен… който се занимава с наука. Такъв, който се вглъбява. Не знам… нещо свързана работа заедно. Нещо общо ще ни свързва… работата ни. Аз, завъртяна сякаш от работата - той, завъртян от някаква работа… И то такава, която някаква сериозност вдъхва.
Следва приобщаване към Светлината, след което питам М: От висотата на това съзнание, поглеждайки към земния живот, какво осъзнаваш?
М: Виждам ограничения на ума… Виждам затвореност в ума… като лутане – около тебе много светлина, а аз съм се концентрирала в една точка в ума. Дава ми точка в ума.
Б: А какво трябва да направиш, за да стигне тази Светлина до теб… за да не губиш връзката си с нея?
М: Няма да стане без доверие… Дори да изпитвам страхове… много страхове, трябва да се науча на доверие.
Б: Тоест, това ли е ролята, задачата, мисията на тези страхове – да те научат на доверие?
М: На доверие. Да!
Б: Чудесно! Можем ли вече да смятаме, че регресията е изпълнила своето предназначение и да вървим към нейния финал?
М: Излиза ми пак тая картина с тоя мъж и детето… при реката – че нещо не съм разбрала.
Б: Добре, да се върнем към нея, да видим какво трябва да разбреш там?
М: Не знам защо не искам да го пусна… Ахаа… Този човек ме е дал на някой друг да ме гледа и аз съм ревала много здраво, като са ме отделили от него. Ама много! И сега съм преживяла сега с този… бившия ми приятел. Затова не искам да го пусна и рева като малко дете.
Б: И какъв е урокът за теб? Какво трябва да научиш?
М: Да порасне това дете. Това му е урокът – така ще порасне! И да разбереш, че всеки си взима решения, които са най-добрите… Да го приемеш… Разбрах го!
< Предишна | Следваща > |
---|